РАЗКАЗИТЕ НА ПОСЛЕДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА НАРОДА МАКУЧИ 28 ноември 2012

Последните оцелели индианци от народа Макучи /macuxíes /, които населявали земите на север от Амазонка, разказвали, че до 1907 г., те влизали в една пещера и вървели между тринадесет и петнадесет дни, докато стигнат  "от другата страна на света,". Там  живеели "големите хора" високи между 3 и 3,5 метра .Според разказите на индианците, големите хора били много добри и трябвало да се уважават винаги техните напътствия. Ролята, която изпълнявали мъжете от народа Макучи, била да охраняват входа на пещерата. Те не трябвало да позволяват достъп до нея на нито едно живо същество.

Силният вятър, който духал в тунела на пещерата духал пет дена навътре и пет дена навън. Когато той започвал да духа навътре, мъжете, на които било разрешено да влязат в подземията, започвали да слизат надолу по стълбата. Всяко стъпало от нея било високо 82 см.  На третия ден стигали до края на стълбата.  Брояли дните по усещането си за глад в стомаха и желанието за сън. Това е начин, който изглежда много точен.Когато стигнели края на стъпалата, те загасяли факлите си. Продължавали да вървят по коридор, осветен от големи като диня светлини. Вървели все по-бързо и по-бързо, а тялото им ставало все по-леко. Минавали през пет места, които били много ясно разграничени, на фона на огромни подземни кухини, чийто таван не можело да се види. В едната от тези зали имало четири светлини, които приличали на слънца. Човек не можел да ги погледне, защото го заслепявали. Тези светлини, макар и да приличали на слънца не били толкова високо, колкото самото слънце. В този сектор на подземието растели дървета с плодове, които ставали за ядене, като, орехи, манго, банани и други по-малки растения.

Според сравнителното описание, което индианците направили за местностите и подземията, през които са преминавали, тези площи имали около десет квадратни километра проходима повърхност, върху която виреела растителност.  Другите области били недостъпни и опасни, там се намирали големи скали и врящи потоци. След, като преминели през тези пет големи кухини, трябвало много да внимават и да се държат за стените, защото телата им ставали много леки и започвали да летят.Вятърът, който сега започнал да духа навън, не бил пречка да продължат спускането, но ако те се опитвали да тръгнат в обратна посока, силното течение можело да ги повлече в бездънният тунел. Мъжете много внимавали с циклите на вятъра. В седмия или осмия ден от прехода те стигали до едно място, където всичко летяло.  Вероятно това е била някаква точка в средата на земната кора.Понякога вятърът ставал много силен,  че трябвало да се държат за стените. Обикновено преминаването през мястото, където липсвала гравитацията, продължавало ден и половина. Но понякога трябвало да се прикриват зад каменните первази и железа, които били забити в скалите, изчаквайки два дни, докато вятърът утихнел.След това продължавали да следват пътя, белязан от потоци с  много студена вода, които минавали през пещерата. Така стигали до едно голямо и празно пространство, много по- огромно от тези, през които били минали до сега. Там имало някакви блестящи неща, които приличали на пчелни пити и които имали диаметър от десетина метра.Те били разположени върху стъбла, високи колкото на дърво, но последните живи макучи не могли да разкажат повече за тях.От този момент нататък пътниците възвръщали част теглото на телата си. От там започвал другият край на земята, където всичко било малко по-леко, слънцето било червено и винаги било ден, нямало нощ, нямало звезди и луна.Мъжете оставали на това място няколко дни, наслаждавайки се на близките плажове. През това време те видимо започвали да се подмладяват.След това те се връщали с ценен товар. От гигантите получавали много подаръци. Големи риби, чието месо не се разваляло до два, три месеца. Ябълки с размер на човешка глава, и грозде със зърна като човешки юмрук.  Като допълнение на всичко, придобивали и много жизнена енергия. На връщане гигантите ги придружавали, помагали им да носят огромната тежест.Пътуването в обратна посока започвало с попътен вятър, този вятър щял да бъде с тях през последния етап от пътуването, последните три дни и изкачването на стълбите, чиито последни останки съществуват и до днес.Народа на макучите вярват, че ако следват съветите, дадени им от гиганти, когато един ден умрат тук, ще се родят сред тях-там. Те казват дори, че някои от техните хора не са умрели, а направо са се трансформирали в гиганти и са останали вътре. Но е имало едно изискване за тези хора – да нямат деца тук на земята.Трагедията за всички макучи дошла през 1907 година. Трима британски изследователи пристигнали от името на своята кралица и  търсели диаманти. В районът, в който живеел народа макучи  все още могат да бъдат намерени диаманти, въпреки че от 1912 година насам вече цялата област е разровена. Когато британците пристигнали, е имало достатъчно диаманти, за да задоволят кралицата и други амбициозни хора, които после забогатели използвайки местните жители. По това време един от онези хора, които били "оторизирани за пътуване до центъра на Земята"  извършил ужасно и неблагоразумно нарушаване на тайната и показал на чужденците тайната врата към подземията.Един от тях изпратил писмо до Нейно величество, повтаряйки история като тази с малко повече подробности.  Пясъците на  плажовете във вътрешността на пещерата изобилствали от диаманти и   огромни блокове от минерали.Тримата англичани влезли в забраненият вход към пещерата и никога не се завърнали.  Вместо тях,  от пещерата излезли гигантите, смъмрили хората от народа макучи и завинаги им забранили влизането в пещерата.Областта, където живеел народа Макучи, била богата на диаманти, но бедна на плодове и риба. След две години страдание и бедност, въпреки забраната, те  решили да направят опит за нов контакт с гигантите.

Вървели с надежда два дни, но стигнали до едно място, където вятърът идвал от друга пещера, за която те не знаели по-рано.Старият и познат път бил затрупан и непроходим. Някои от хората се върнали веднага, но други решили да продължат по непознатият тунел. Няколко месеца по-късно, един от тях се върнал и казал на останалите, че те могат да влязат. Гигантите им дали съгласието си. Но тези, които решавали да влязат веднъж, знаели че няма да се върнат никога повече, такова било правилото, защото гигантите им казали, че  след време тяхната територия ще да бъде завзета от много англичани, които ще им навредят. Някои хора отказали да напуснат домовете си, други се съгласили да тръгнат и да не се върнат никога.Няколко години по-късно, започнали да пристигат златотърсачи, замърсили чистите реки, размътили умовете на онези макучи, които са останали отвън. Нашарили гърбовете им с камшици, насилили жените им, изродили расата им. През юни и юли 1946 г. се случило едно огромно свличане на земните пластове, което затрупало цялото стълбище. Днес могат да се видят само няколко стъпала  в  самото начало и една недостъпна пропаст, от където вятърът духа в различни ритми.

Някои стари макучи, които  избягали на английският камшик и са все още живи, отчитат своята възраст като броят месеците на луната.Те не искат напълно да забравят изгубеният рай. По-точно казано-да не го забравят никога, защото те го познаваха ... И го загубиха.

Допълнение:

Сега народа Макучи наброява 19 000 души и населява планината Рорайма които са подложени на изгонване от земите си.Бразилските власти и тези на Френска Гвиана и Венецуела оказват натиск върху местното население с цел да отнемат земите, на които са живели векове.Това са земи пълни с природни богатства и едно от последните кътчета на Земята, които са запазили чиста природата.

Преводач: ALCYONE

http://blogzaserioznihora.blogspot.com/2012/11/blog-post_28.html

Източник:

http://www.bibliotecapleyades.net/tierra_hueca/esp_tierra_hueca_2a.htm