НИЕ СЕ ВЪРНАХМЕ.
АЗ СЕ ВЪРНАХ.
Великите Води на Изумрудения Океан шумно се удрят в брега, разпръсквайки златни пръски в подножието на скалите. На една от тях стоя аз. Спокойна, отнесена и свободна. Косите ми са разпуснати и свободни, прохладния вятър ги превръща във вълни, напълвайки ги с дъха си. На раменете ми има син шал с черно-бели шарки и ресни. Стоя боса върху камък, нагрят от слънцето, и гледам в безкрайната далечина, зад сияещия хоризонт. Слушайки вълните си казвам – върнах се, аз се върнах, аз се върнах… Сълзите ми се превърнаха във вълните на Великия Океан. Няма ги вече. Аз съм свободна. Усещам как в Сърцето ми пулсира Ярко - Розова Звезда. Започва Възхода. Вътре в мен и като безмълвно външно отражение. Вятъра разпръсква сутрешния здрач. Хоризонта става златно розов. И вътре в мен се случва същото. Любовта се върна в мен. Любовта се събуди.
Коя съм аз? Не зная… Не зная как да изкажа това с думи. Но аз съм всичко. И се чувствам Всичко. Вълни, Океан, Вятър, тези, които Обичам, древна планета, обвита с дим, Дъга и дъжд. Гледам хоризонта и слушам, слушам, слушам гласове, които идват от различни светове с вятъра. Слушам Легенди и Песни. Чувам дъжда, неговия глас като звън на камбанки, малки медни звънчета. Скоро ще има буря и моята любима мълния. Ще има щорм.
От хилядите аромати и гласове, донесени от вятъра от различни светове чувам собствения си глас. Гласа на тази, която все още е човек. Но трансформацията започна. Трансформацията по превръщането на Човека в Звезда, на Човека в Слънце, в Кристален Човек. Т.е. …. в мен. Чувам собствения си глас, той е като опъната струна. Жива и гореща. В нея леда и пламъка на човешкия живот са се сляли в едно и са се превърнали в Намерението на Орела, което е равно на моето Намерение за Свобода. Строя Мост от Дъга към самата себе си от чистотата на Безкрайната Мисъл, Мисъл, подобна на Музиката на Звездите, Диханието на Ветровете, на Свободата. Започваме да се сливаме, като лед и пламък, забвение и Памет, раждайки Трети Елемент - безмерност и истиното щастие на съществуването.
Коя съм Аз? Жена Войн? Жена Свобода? Жена Любов? Никой? Да. Аз съм Всичко и Нищо. Аз съм тази, която стои на скалата на Изумрудения Океан и наблюдва как се въртят гигантските вълни на енергията на паметта в него. И тази, която седи сега пред компютъра в съвсем друг свят, където Изумрудения Океан го има само в мен или в такива като мен. Тази, която седи пред компютъра и, следейки вълните на изумрудената памет, се опитва да сглоби елементите и да извлече от дъблочините на древното съзнание цялостната картина на сегашния свят и сегашната памет, се слива сега сама със себе си. С Жената - Свобода. С Жената на Космическия Океан. Със съпругата на Вятъра.
Аз се върнах - говори в мен Съпругата на Вятъра, Кралицата на Океана. Аз се върнах – шепна сама на себе си. И моят глас е понесен от вятъра и от Океана. Аз се върнах …. и в мен свещеният Огън, като Фар на Паметта, гори Вечно. Аз се върнах – значи са се върнали и останалите, та нали сме като като ято Птици, глутница от Вълци – Единаци. Аз се върнах - значи наближава възхода, значи в мъглата на безпаметността пулсира златно-розовата Звезда. Аз се върнах - значи древните пътища са отворени. И дори Мостовете да са разрушени със своето Намерение ние ще построим нови. Аз се върнах – Пламъка на Огъня в Кръвта ме възражда. Напълва ме с нектара на Огъня и Силата. Аз се върнах - иначе откъде ще го имам този Океан от Памет на Звездния Народ. Защо Дъгата е в очите ми. Аз се върнах – каза ми го Океана - нашата Душа. Аз се върнах – каза ми го Вятъра - нашия Покровител. ТИ СЕ ВЪРНА – ми казаха Мъдрите Дракони – Пазителите на Атлантида.
Кой говори в мен, изливайки в света реките на Красотата и Огъня? Кой пише чрез мен думи, принадлежащи на друг свят? Това е пламъка на Жената Свобода. Нейния син шал с черно-бели шарки и ресни ме завива по Пътя. Нейния Дух - Духа на Бялата Вълчица ме защитава. Нейната Душа - Златен Орел разперва криле над главата ми. Тя пише Книгата за Северната Звезда, запълвайки празните места в паметта на моето съзнание с нектар от Звездите. Тя пише с моите ръце, тя звучи с моето сърце. Ние се сливаме. Ние ….. се върнахме в този Свят. Сега всичко ще се промени. Защото аз и Тя сме едно цяло. Ние сме Дамите на Ледниците. Северната Звезда на Космическото Зазоряване. Сега всички Легенди за Северната Звезда ще се Събудят и ще се върне Древната Сила на Толтеките чрез хората на Знанието.
Ние се върнахме.
Ние сме самотни, неразбрани, свободни, първобитни, диви. Пламъка на древни огньове се отразява в погледите ни. Красотата на Златната плетеница на бъдещето е вплетена в нашите стихове и песни. И в сърцата ни древния вятър люлее цветята на космическата Легенда за Страниците. Пътешествието никога не свършва. И все пак.. ние се връщаме у Дома. Ние потърсихме Паметта си. И сега Зова пулсира в централната Звезда, обединяваща нашите Сърца. Ние чуваме шума на Океана. И се отзоваваме на Зова, срещайки се, и Някой Невидим и далечен, но до болка близък, отбелязва в дълбините на съществуването на всеки от нас всяка важна среща, дълбокия и познат поглед на някакъв непознат човек, усмивката, състоянието, дъгата…..
Да, ние сме като диви птици, свободни и самотни, които някога са изгубили ятото си …. и сега отново го намират. Да, ние сме като диви Вълци - беспощадни и безупречни, усещащи се един друг и вървейки след Зова на Духовното Роднинство на Звездната Кръв.
Ние се върнахме. Дъгата се събужда, активирайки колективното Сънуване на Космичните Същества. Ние вече не сме самотни. Но Винаги сме Свободни.
Ето го…. с ясен поглед, минаващ по брега на морето. Изгубен и влюбен. Очите му са с цвета на небето. Влюбен в кого? В Нищото. Държи в ръцете си папка с рисунки. В тях изследва самия себе си, своята изначална същност. И, рисувайки отново и отново това, което го няма никъде, никъде освен в безкрайните простори на неговата вътрешна Вселена, ключа към която е въображението, той се опитва да разбере Същността на това Кой е Той. Същността на Този, който му изпраща тези образи, изпълнени с безкрайна красота и самота. Върви бос по горещия пясък …. слуша вълните… .И също усеща Океана вътре в себе си. Погледа му заблестява все повече и повече от вибраците, излъчващи се от вътрешната изначална свобода. Просто му харесва да крачи… усещайки горещия пясък. Харесва му да седи с часове на брега на морето и да слуша зова на вълните и зова на вятъра. Харесва му да е никой и нищо в този свят. Да няма нито семейство, нито работа. Да не се притеснява за смисъла на живота, за пенсията си и измислената отговорност. Защото той знае, че най-важното нещо в живота му е да намери себе си и да не бъде хипнотизиран от рекламата на сурогатния живот. И от време на време той става като див звяр и понякога даже вие срещу луната от болка и студа на раздялата, от раздялата със своя народ. В такива моменти става разтопяване на човешката личност и превръщането и в ново ниво на свобода. И след объркването и болката от забравата той вече е Орел и се издига толкова високо, колкото никой до сега. И в тези сладки моменти, изпълнени с прохладата и тишината на сините небеса, той се рее над скалите и Океаните във всички измерения. Той се рее, издигайки се все по-високо и по-високо … до тогава, докато не се превърне в звезда в антрацитовия Космос. И тогава той свети сам на себе си отдалече. Сам прокарва път към Паметта. И отново влюбвайки се в човечеството и синята планета, става човек. И знаейки древната цел, възраждайки от пепелта Намерението за Свобода на своя Звезден Народ, той става Ловец. Той става Вълк. Този, който никога не отстъпва. Няма да се отклони от избрания Път. Този, който не се предава. Вълка отива на Лов за собствената си забрава, за да си върне Паметта и Паметта на тези, които обича.
Всичко това се случва, докато момчето с ярко сините очи се разхожда самотно край брега на морето. В тези свещени моменти на сладка самота и търсене неговия Дух извършва многомерна метаморфоза. И в човека започва да зрее свещеното зърно и стрелата на Намерението. Той е …. странник. Търсач на Ключа.
Има я и нея. Жена, изпълнена със Звезди. Същата дива птица. Притежаваща древна, магнетична красота, която с нищо не можеш да сбъркаш. Тя е белязана с Печата на Огъня. Драконите на Пламъка са обвили китките и като гривни. Никой не ги вижда. Видими са само за човек от нейното Племе. Даже тя самата не знае за това. Че е Кралица на Огъня, Принцеса на Вятъра, Дъщеря на Океана, Сестра на Земята.
Тя се разхожда из града с пола от парченца плат. Свири на китара. Понякога пише стихове и те приличат на вълчи вой. През нощта се слива с луната. През деня се прави, че живее. Никой не я разбира, плаши хората, желаещи нормален живот. Защото е като дива котка - ласкава и хищна. Търсеща Дома си, чуваща шума на прибоя в безлуните нощи. Тя иска да се превърне в голяма пеперуда и да полети към звездите. Жена, коята помни себе си като Звезда. Северна Звезда, ярка и прекрасна. Тя знае, че носи в себе си Синия Лед. Това е Леда на Паметта, който е дошъл заедно с нея от Звездата. Тя чака този, който един ден ще дойде... ще се появи в живота и като ярка лента на Новата Съдба. Тя чака този, който чува Зова на Пламъка, този, който ще разтопи Леда в гърдите и и заедно ще си спомнят другия Свят. Тя чака всеки ден, запечатвайки нишката на своя дъх в кристали и камъни. Тя притежава съзнанието на реката, тя пее древни, никому непонятни песни. Тя обича Атлантида и вярва в себе си и в нея повече от всичко, което вижда наоколо. Звездата на Севера и дава покой и озарява погледа и с дъга.
Има ги и Тях. Тези, които виждат, а не гледат. Тези, които вече са намерили себе си и другите. Тези, които възвръщат Силата си, отвоювайки парченца от Паметта си всеки ден, стъпка по стъпка, кристал след кристал. Те търсят и намират останалите, защото за нас най-важното е да сме заедно. Ние заедно сме Океан. Ние заедно сме Дъга от Свръхсъзнание. Ние заедно сме Каменно Цвете, в чието Сърце Пулсира Камъка на Светлината.
Те са въплътените хора-звезди, притежаващи Силата на Космоса и Паметта за цялата Вселена. Те са Майсторите. Те са КИНИТЕ на живия Поток на Времето. Тези, които са на руля, тези, които рискуват, но избират Свободата.
Познати са им и загубите и слабостите и грешките и самотата, но винаги се изправят. Те са Древните, които ще се върнат от бъдещето. Дъха им може да се чуе в камъните и кристалите на планетата. Погледите им могат да се разпознаят в много земни хора. Те са тези, които се връщат, носейки Ключовете на Двореца на Творението. Те са представители на ЗАКОНА на Свободата и Любовта.
Свързани сме с вибриращи златни нишки, изпълнени с магнетизъм. Пулсирайки, се привличаме взаимно. Съединявайки през себе си сакралните елементи на Паметта. Възраждаме Знанието на Драконите. Съединяваме се отново със Звездното Дърво. Изцелявайки своята Безкрайност.
Хиляди са на планетата. Ние всички сме като красиви шарки, разкъсани от илюзията на времето. Трябва да се съединим, нали всички сме алхимични елементи на Общото Семе. Тогава активираме новото пространство и време. Вратите ще се отворят и водите на паметта на Изумрудения Океан, погълнал някога Атлантида отново ще нахлуят в този свят.
Ние сме хиляди - крилати и самотни. Тези, които могат да дишат само с праната на свободата. Хиляди, които не се смириха пред поглъщащия поглед на изкуствената реалност. Тези, които са готови да излязат от Играта, за да създадат свои правила, своя Реалност, неподвластна на чуждите за нас закони.
Хиляди, които чувстват мириса на огъня, чуват шума на прибоя, диханието на вятъра. Хиляди, които пазят в себе се Древната Памет и Паметта на Бъдещето. Деца на Океана. Деца на Седмото Слънце. Деца на Северната Звезда. Ние се върнахме. Ние сме тук.
14.09.2013.
Красный Маяк. Тотем Медведь. Время Алой Розы.
Кин- ИШ-Белый Ритмический Волшебник (214). Тон-6.
Лунная Луна Вызова-день-23.
Плазма Сели.
Сефера
Источник
Превод: Севдалина Георгиева | Самосъзнание.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.